„ДУМАТА СТРЕЛА НЕ Е, ПЪК В СЪРЦЕТО СЕ ЗАБИВА”
ИЛИ ЗА ТЪНКАТА ГРАНИЦА МЕЖДУ СВОБОДАТА НА СЛОВОТО И ЕЗИКА НА ОМРАЗАТА
Едно проучване на фондация „Мисия Спасение“.
Проучването е част от проекта „Преход с изкуство и познание“, финансиран в рамките на Програмата за покрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието се носи от фондация „Мисия Спасение“ и при никакви обстоятелства не може да се приеме, че то отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на НПО в България.
Думите…. най-висшето достояние за човека, отличаващо го от останалите творения, средство за комуникация, за себеизразяване, дори развлечение… Може би това са първите асоциации, с които съзнанието ни свързва термина СЛОВО. Замисляли ли сте се обаче каква сила притежава то?! Сила да съзидава, да обединява, да вдъхновява и изцелява. Но и сила да руши, да разделя, да принизява и наранява. Ако се обърнем към най-мъдрата сред книгите – Библията, още на първата ѝ страница, в първата глава на „Битие” откриваме творческата мощ на Словото Божие:
„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.”(Битие 1:3)
Или първите редове на светото евангелие от Йоан:
„В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.”
Силата на словото не е останала скрита и за народната мъдрост, намерила израз в поговорки и приказки. Едва ли има някой, който като малък не е чел народната приказка „Лоша дума не се забравя” и не знае историята за приятелството между дърваря и мечката. Приятелство, преодоляло страха от различното, от непознатото: „Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свиквал с нея и станали големи приятели.”, но спънало се в непремерените, необмислени думи:
„— Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: мирише ти душата на лошо!
Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето ѝ и силно я заболяло, ала нищо не му казала само си протегнала врата и се примолила:
— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!…”
Поуката от тази история ни е добре позната, тъй като за съжаление различни житейски ситуации често ни я припомнят: „дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.” Народната мъдрост е събрана и в поговорката: „Думата стрела не е, пък в сърцето се забива.” Още по-болезнено е, когато целенасочено, с умисъл превръщаме думите в оръжие, което ранява човешката душа. В наши дни това злонамерено използване на езика често е плод на ксенофобията (от гр. ξένος – ‘непознат, чужденец’ и φόβος – ‘боязън, страх’). В речниците тя е определяна като негативна нагласа, ирационален страх и ненавист, враждебност към непознати, чужди неща, обикновено хора.
„Думите могат да бъдат оръжия! Да ги използваме за мирни цели…Защото…трябва да се научим да живеем заедно като братя, или да загинем заедно като глупаци”. Тези думи са на Мартин Лутър Кинг, който се е превърнал в символ на борбата за справедливост и равноправие с мирни средства.
Къде сме ние, българите? Даваме ли път на омразата, на нетолерантността?
Българите винаги сме се гордеели със своето гостоприемство и сме го изтъквали като характерна национална черта. И наистина, домът ни, независимо беден или богат, е бил отворен да приеме, както канен, така и случаен гост. Като част от славянските народи, по стара традиция ние посрещаме чужденеца, странника с хляб и сол като висша проява на гостоприемство. Страната ни се е превръщала във втора родина за не един или два чужди етноса. „Достатъчно е да споменем толерантното отношение не само към турците, останали след Освобождението през 1878 г., но и към огромните бежански потоци от Македония след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание. Или бежанските потоци на арменци, кюрди, на българи от Южна Добруджа след подписването на безпрецедентния мирен договор при Крайовската спогодба през 1940 г. в разгара на най-голямата световна криза по време на най-кръвоплролитната война в историята на човечеството.”, пише в статия за в. „Дума” Богомил Колев [1]. Няма съвременен политик, който да не е изтъквал нашия етнически модел на управление, при който българи и мохамедани съжителстват мирно и тихо, помагат си и се уважават. Страната ни е сравнявана с остров на стабилността на Балканите, не само от родни, но и чужди държавници.
Ксенофобия и статистика
В последните няколко години картината на родната действителност се промени. България от първо място по толерантност се е наредила във водещите класации по ксенофобски прояви и нетолерантност, показва доклад на Агенцията на ЕС за основните права от 2013 г. [2]. Нараства негативното отношение на обществото към имигрантите. Тази констатация присъства и в доклад на Държавната агенция „Национална сигурност” /ДАНС/ [3]. Потвърждава се и от редица социологически проучвания на общественото мнение. Така например изследване, представено в годишен доклад на институт „Отворено общество”, показва, че езикът на омразата е широко разпространено явление в българския обществен живот и близо половината от анкетираните /в края на 2013 г./ заявяват, че през последната година са чували изказвания, изразяващи неодобрение, омраза или агресия срещу представители на етнически, религиозни или сексуални малцинства [4].
Омразата срещу ромите е почти два пъти по-висока в сравнение с останалите две засегнати групи- турци и хомосексуални. Националното проучване установява още, че между една четвърт и една трета от българските граждани не знаят, че езикът на омразата и действията, породени от омраза, са престъпление. Налице е много слаба склонност у хората да докладват на полицията или прокуратурата за подобни прояви. Изследване на агенция „Медиана” също установява рязко покачване на ксенофобията сред българите [5]. Тревожен факт е, че 15% от сънародниците ни одобряват насилието над чужденци. Социологът Кольо Колев, директор на „Медиана” определя статистиката като изключително опасна и вещаеща сблъсъци между българи и чужденци.
Близо 1/3 от населението на страната смята, че имигрантите трябва да бъдат изгонени, а 42 на сто заявяват, че бежанските центрове трябва да бъдат затворени. 20% искат и затваряне на границата. България обаче далеч не е черната овца на Европа. Трябва да се посочи, че престъпленията от омраза и дясно-екстремистките сили нарастват на територията на целия Европейски съюз, въпреки въведените забрани за дискриминация в правните системи на страните-членки, показва доклад на Агенцията на ЕС за основните права. През последните години Съветът на Европа и Европейската комисия също публикуваха няколко тревожни доклада за надигащата се вълна на расизъм и ксенофобия в Европа [6]. Като най-ясен признак за съществуването им е посочен езикът на омразата. Според онлайн допитване, проведено от Съвета на Европа през 2012 г., 78% от анкетираните считат, че ежедневно срещат реч на омразата в онлайн пространството [7]. Онлайн изданието на ЕС Euobserver, цитирано от българския сайт news.bg, пък публикува годишния доклад на базираната във Великобритания неправителствена организация „Амнести Интернешънъл” [8].
В него се отбелязва, че „няколко страни от ЕС нарушават правата на имигрантите и на етническите малцинства, докато други не правят достатъчно в борбата срещу ксенофобията. В доклада си организацията включва 24 държави от ЕС. Систематичните проблеми в Европа включват: грубо отношение към бежанците от Африка и Азия, налагане на строги контратерористични закони срещу мюсюлманите и отявлен расизъм към циганското население. Въпреки обещанията към Европейската комисия, Франция през първата четвърт на 2012 година е изгонила 9040 роми. Германия е отказала да гарантира права на бежанци от Тунис и Ирак. Италия продължава да „тъпче“ циганите в етнически сегрегационни лагери и да ги изкарва на улицата от домовете им. Италия, Германия и Великобритания са критикувани заради приетите от тях контратерористични закони, позволяващи задържане или екстрадиране на заподозрени мюсюлмани.Подобни проблеми има в Белгия, България, Хърватия, Кипър, Чехия, Дания, Латвия, Малта, Холандия, Полша, Румъния, Словакия и Швеция.”
Защо е този страх от бежанците?
Когато не познаваме „другия”, стереотипи и предразсъдъци запълват липсата на знание за него и правят трудно изграждането на мостове помежду ни. Негативизмът и ксенофобията на българското общество към имигрантите се повиши след започналата война в Сирия и нарастващата бежанска вълна у нас. България е сред страните, които са външни граници на ЕС и търпят във висока степен негативните ефекти от увеличаването на миграционния натиск. От началото на 2013 г. броят на незаконните имигранти у нас силно нараства. Значителна част от задържаните чужденци подават молби за получаване на закрила /около 70-80%/, се посочва в доклад на ДАНС, изготвен във връзка със засезание на Консултативния съвет по национална сигурност. В интервю за Дойче веле социалният антрополог Харалан Александров твърди, че българите като цяло са добронамерени към бежанците, но страната няма капацитет да поеме наплива от югоизток. „Ние имаме система с достатъчно собствени проблеми и затова предизвикателства като бежанския поток я карат да се затваря и да става агресивна.”, обяснява той. Проблем се крие и във факта, че българските институции не само не успяват да упражнят контрол по границите, но и липсва комуникация с местните общности, сред които бежанците трябва да бъдат настанени. В коментарите си за същата медия публицистът Валери Найденов и председателят на СЕМ доц. Георги Лозанов също изтъкват като основна причина за неадекватната реакция на много българи спрямо нарастващия приток на бежанци неспособността на държавата да въведе ред и сигурност. Според Найденов огромните неравенства в обществото също пораждат подозрения спрямо „другите“ [9]. Според социологическо проучване [10] в ксенофоби ни превръщат собствените ни страхове – хората смятат, че след като сме бедни и държавата не може да осигури храна и топъл подслон на имигрантите, това ще ги тласне към кражби и други престъпления. 83% от българите виждат в сирийските бежанци заплаха за националната сигурност. Проучване на агенция Алфа рисърч от 2013 г. [11] показва също, че 78 на сто от анкетираните се страхуват, че бежанците ще погълнат прекалено много финансови средства. Над 60% се опасяват от рискове за здравето и увеличаване на престъпността в районите, където живеят бежанци.
Почвата, на която ксенофобията вирее най-добре
Популизмът на партиите от националистичния спектър и медиите са средата, която захранва ксенофобията и ѝ дава поле за развитие. Комисията срещу расизма и нетолерантността към Съвета на Европа критикува страната ни за отношението към малцинствата, бежанците и хората с различна сексуална ориентация. „В медиите и в Интернет проявите на расизъм и ксенофобия срещу чужденци, турци и мюсюлмани са често срещани; същото е валидно и за обидния език, когато се говори за ромите. В България действат все повече ултранационалистки /фашистки групи и политически партии“, се посочва в доклада [12]. Според проучването на „Отворено общество” политиците и журналистите са разпознати като основните носители на езика на омразата в страната. 68 % от хората са го чували най-често от политиците, а 32% – от журналисти. „Лошото е, че речта на омразата често идва от предавания на живо с участие на политици. Според Закона за радиото и телевизията обаче отговорност носят само електронните медии. Ето защо на България ѝ е необходим закон, който да регулира политическото говорене. Не може да се прави политика на всяка цена!“, коментира за Дойче веле Георги Лозанов [13]. Според него сегашната полемика срещу бежанците и нелегалните имигранти е събудила едно всеобщо популистко настроение под мотото „всички заедно срещу новата заплаха“. Харалан Александров пък смята, че от нагнетената ситуация се възползват безотговорни фактори от националистическия сектор. „Причината да го правят е загубата на легитимация, която изнервя политиците от този спектър и ги кара да се вкопчат във всичко възможно, само и само да останат в политическия живот“, твърди социалният антропог [14].
Ролята на медиите
Основното средство за разпространение на речта на омразата е телевизията. Близо 75 % от анкетираните, които са се сблъсквали с нея, е било чрез телевизионния екран, показват още социологическите данни. Интернет е втората по значение медия, чрез която езикът на омразата придобива популярност, особено сред младите и образованите. Анализ [15] на над 8400 онлайн публикации, направен от Асоциацията на европейските журналисти, установява, че бежанецът е представен като заплаха, болест, опасност. Едва 20% от статиите обръщат внимание на сирийското общество и култура.
Във форумите, социалните мрежи и най-вече в коментари под новини и репортажи в различни новинарски сайтове може да бъде открит агресивният и враждебен език към „другия”. Арсеналът, с който си служи са квалификации от типа на: „изчадия”, „сган”, „масови убийци”… Според д-р Вяра Ганчева, социолог и преподавател във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”: „Предимството на хейтърите в мрежата е, че те са анонимни и до голяма степен могат да бъдат ненаказани” [16]. Хейтър е жаргон, навлязъл в езика ни от английски, и обикновено се използва по отношение на човек, който е негативен и мрази всичко. Проучване на Центъра „Симон Визентал“ (еврейска организация за защита на човешките права) показва, че сайтовете, проровядващи омраза и насилие, през 2012 г. в световен мащаб са достигнали цифрата 8000 [17]. Тревожното е, че враждебната реч подтиква към насилие и саморазправа с различния, с „другия”, а социалните мрежи са използвани като среда за сформиране на различни „групи по омраза”. Като пример от последните дни можем да посочим създадената във Фейсбук страница „Ние подкрепяме Анна Виткова”. Анна Виткова е полицайка, срещу която започна дисциплинарна проверка, след като в разгара на сблъсъка между българи и роми в столичния квартал „Орландовци” публикува в профила си в социалната мрежа своя снимка с колега, под която призоваваше: „Да ни развържат ръцете”. Полицайката беше добавила и откровено расисткото изказване: „Ако си хванал повечко тен… гориш“. Коментарите във фейсбук страницата в нейна защита са пълни с расистки призиви и в защита на правото й да защитава личната си позиция, независимо че е служител на МВР. „Държавата е абдикирала отдавна, според мен, а къде е Армията и Полицията, да ги сложи на мястото им тази ЗГАН” е написал Петър Дингилов под качен в страницата репортаж на Нова телевизия за остри сблъсъци между българи и роми в Пловдив. Тревожен е фактът, че това е едно от „меките” дискриминационни изказвания, които откриваме в социалната мрежа. А цифрата 14 000 души, харесали страницата с расистко съдържание, е достатъчен сигнал към отговорните институции, че в страната ни се отприщва сериозен конфликт, основан на ксенофобски настроения.
Силните хора не тъпчат останалите, те ги повдигат
/мисъл на неизвестен автор от Фейсбук/
Много тънка е разделителната линия между свободата на словото и езикът на омразата. Дали ще я прекрачим?! Това е въпрос на лична отговорност. Правото на свободно изразяване е фундаментален принцип, залегнал както в българската Конституция, така и в Конвенцията за правата на човека и Хартата на основните права на ЕС. Често то се схваща като абсолютно право, но всъщност не е така. То носи със себе си ограничения, особено когато започне да погазва правата на другите. Безспорно към това попада езикът на омразата. Забраната за използването му е регламентирана в множество български и международни законови актове. Така например, той е криминализиран в чл. 162 на действащия Наказателен кодекс. В него се казва:
„Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.”
Ревизираната Европейска социална харта забранява каквато и да е дискриминация на основа раса, цвят на кожата, религия, а също и изключване на лица от определени националности от възможността да се възползват от определени права. Въпреки многобройните законови разпоредби, резолюции и препоръки, ние всеки ден ставаме свидетели на враждебна и нетолерантна реч. Затова изключително голяма е отговорността на политиците и хората, представляващи управлението на страната, съдебната власт и журналистите. Това обаче не изключва отговорността на отделния човек и на различните граждански организации.
Предразсъдъците и проявите на нетолерантни нагласи към „различните” е възможно да се преодолеят чрез образованието, възпитанието, социалната политика, равния достъп до качествено образование, здравеопазване и социална помощ, смятат експертите. „Образованието е най-мощното оръжие, което може да използвате, за да промените света!“, са думи, изречени от вдъхновителя на милиони хора по света, Нелсън Мандела.
Ефективната интеграция на бежанците и гостоприемното отношение на обществото ни към тях, са основни цели на проекта „Преход с изкуство и познание” на Фондация „Мисия Спасение”. Постигнатите до момента добри резултате могат да се разглеждат като добър пример и know-how за ефективен отпор на езика на омразата, за работеща стратегия в основата, на която е езикът на толерантността и любовта.
Библиография:
[1] В.”Дума”, Б.Колев, 2013 г.