Разделени семейства – съпруг от съпруга, майка от дете. Изоставен дом. Несигурност. Трафиканти. Несгоди. Предразсъдъци. Различен свят и различна култура.Чужд език. Неясно бъдеще. През това преминават повечето бягащи за живота си. Хасан и дванайсет годишният му син Даниел не са изключение от общата картина. Преди около шест месеца двамата напускат родния Иран и нелегално, пресичайки Турция, се озовават в България. Заловени са на границата ни и са пратени в бежански лагер.

„Напуснахме Иран заради сина ми. Той имаше приятел, който е християнин и затова имаше проблеми – разказва Хасан. – В Иран е проблем, ако мюсюлманин промени религията си, няма значение дали в християнство, юдаизъм или друго вероизповедание.“

Един от широко разпространените предразсъдъци е, че хората, търсещи убежище, всъщност не са бежанци, а икономически имигранти. Животът обаче показва, че не може да поставяме всичко и всички под общ знаменател. Наистина Хасан и синът му не са прогонени от война, но бягат поради страх от преследване на религиозна основа. Мъжът е принуден да изостави бизнеса си. Управлението на фабриката за производство на памучен текстил поема брат му. Хасан трябва да остави не са само това, което е градил с години, но и съпругата си. И това е най-високата цена за него и сина му. „Детето има нужда от майка си. На мен също ми е трудно“, споделя той.

„Липсват ми майка, приятелите, учителите, както и домашният ми любимец. Там си имах костенурка. Казва се Лъки.“, добавя Даниел. Момчето е завършило пети клас в Иран. От няколко месеца посещава уроците по български език, организирани от фондация „Мисия Спасение“ по проекта „Преход с изкуство и познание.“ А от септември Даниел е записан в шести клас в столично училище. Разказва, че учителите се отнасят добре с него, но все още не е намерил приятели, най-вече заради езиковата бариера. Въпреки че среща трудности при изучаването на български език, Даниел вече си има любими думи, които произнася с усмивка:

„Има много думи, които обичам. Харесват ми имената на животните: охлюв, змия, медуза, риба, рак… Думите от ежедневието, които често се използват, също са ми лесни.“

Хасан с усмивка признава, че синът му по-бързо напредва в изучаването на езика. За мотивите им да посещават езиковия курс, той казва:

„За да общуваш с хората, трябва да знаеш езика. Затова решихме да учим български, както аз, така и детето. Ако знаеш езика, много неща се решават и имаш по-малко проблеми. Първото нещо, което научих е: „ Аз се казвам Хасан“. Учителката Любка Фитова ме научи на тези неща. Първоначално беше много трудно да го произнеса. Азбуката сравнително бързо я научих, но граматиката е по-трудна. Откакто ходим на тези курсове научихме много думи, но още ми е трудно да направя изречение. Г-жа Бойка Юрукова също много ми помага, както и приятелят ми Али и жена му Илияна. Има много хора, които ни помагат да научим езика.“

Въпреки че са повече от половин години в България, Хасан и Даниел все още нямат статут. Живеят в бежанския център в кв.„Овча купел“. Иранецът признава, че първоначалната му цел не е била България, но вече е твърдо решен да остане тук. Затова се надява да получи статут на бежанец, за може да се установи и да си намери работа. За какво още мечтае:

„Надявам се с Божия помощ първо да науча езика, след това да мога да взема жена ми при мен, да наемем апартамент и да живеем всички заедно. Вече искам да остана, няма да заминавам никъде. Имам добри приятели тук и не мога да ги оставя. Някои са дори по-близки от братята и сестрите ми.“