Щастието се крие в това да се чувстваш пълноценен

Анна Величкова

Името й в превод от иврит означава благодат. Сякаш още с появата й на този свят, наричайки я Анна, в нея е заложено желанието да бъде близо до човешките нужди, да показва любов и да помага, без да очаква нещо в замяна. Този призив в живота й е причината да изостави добре платена работа в сферата на външната търговия и да се посвети на социални каузи, първоначално като доброволец, а от близо две години и като част от екипа на фондация „Мисия Спасение“. Анна Величкова е директор „Социални дейности“ в неправителствената организация и координатор на социални проекти. Тя е „моторът“ и на много от нещата, които се случват в културно-образователната платформа „Дворец на щастливите хора“. За нея титли като директор, координатор звучат абстрактно. Признава, че по-скоро се усеща като служител и то на хората в нужда, на които „Мисия Спасение“ се стреми да помага.

За работата като мисия

 Ани_семейство Ковачеви„През годините съм имала много силно желание да бъда близо до човешките нужди, да бъда отговор, да помагам, колкото и клиширано да звучи на такъв тип хора – обяснява Ани. – Това е бил много силен стремеж през годините. Когато се запознах с г-н Иводор Ковачев и г-жа Жани Ковачева и научих подробности за тяхната организация, за каузите, целите, които имат, това беше моят отговор на моята потребност. Това, че във времето постепенно се ангажирах, първоначално като доброволец, а след това и като служител във Фондацията, бих оприличила на едно цвете, което поливах и то цъфтеше, ставаше още по-голямо и ме радва. Нещата, които прави дават смисъл на живота ми.”

Ани е завършила „Интелектуална собственост“ в УНСС и специалност „Реклама“ в Нов Български университет, но това, което истински я привлича, е работата с уязвими групи като бежанци, самотни родители и лишени от свобода.

refugees„Уязвими групи е клишето, което се използва в обществото, но за мен това са човешки съдби – казва тя. – Познавам всяка една по отделно. Духовният свят на всеки човек, който е дръзнал да ми го разкрие, това е същественото за мен. Това са хора, които имат своите мечти, копнежи, но поради суровите обстоятелства в техния живот са ги направили скрити. Сякаш са ги прибрали в нощно шкафче и си ги отварят понякога. Толкова са притиснати от обстоятелствата и живота, че понякога дори забравят за него. То се отваря тайно, скришно и мечтаят за мечтите си. Вълнуват ме техните мечти, скрити копнежи. Това е, което нося в сърцето и ума си, освен разбира се, как да им се помогне в материалното, което е не по-малко важно и съществено. Но когато работим с тези хора, моят приоритет е какво споделят, какви са техните мечти и как можем да им помогнем, за да станат реални.”

За да провокира тези хора да споделят с нея, първо самата Ани се разкрива пред тях. За да стигнеш до сърцата им, много важно е да спечелиш доверието им. „Тези групи от обществото обикновено са много затворени, но те усещат, когато не си с користни намерения и истински искаш да им помогнеш. Тогава полека открехват вратичката и ти показват по малко от вътрешния си свят.“, споделя опита си Ани. Признава, че в началото и бежанците, и лишените от свобода гледат на нея с недоверие, донякъде и защото е жена. Голяма роля изиграва фактът, че тя се среща и работи с тях като част от екипа на Иводор Ковачев, който отдавна е спечелил тяхното доверие. Ани трудно успява да удържи вълнението си, когато разказва за срещите си със семействата и дечицата на лишените от свобода или пък с децата в бежанските лагери: „Няма да забравя първия път, когато влязохме в такъв лагер. В очите на всяко дете сякаш виждах очите на моето дете. Беше много силен момент. Почувствах се като майка на всички тези деца и нямаше как да остана безразлична към нуждите им – да бъдат облечени, нахранени, да получат образование, но и някой да им се усмихне, да ги погали…“ Не са много хората, които биха разбрали Ани и желанието й да помага на бежанци и особено на лишените от свобода. Тя обаче е категорична, че никой не е застрахован, че няма да попадне в затвора.

затвор„Едно от най-вълнуващите преживявания в работата ми са Ангелските срещи, които фондация „Мисия Спасение“ организира на територията на Централен софийски затвор и в които се събират лишени от свобода с техните семейства. По време на тези срещи виждам неща, които не могат да бъдат видени  другаде: очи, които не се отместват от любимия; думи на нежност и близост, прошепнати без мрежи помежду им; написано послание, поставено в ръката на любимия; момиченце, спечелило състезание, гордо носещо медала на тати… и вълнения, вълнения… и много смях през сълзи. С голямо усилие сдържам сълзите си на тези срещи, обикновено безуспешно… И се привързваш към тези хора. Така, без да ги познаваш. Отнасяш всеки поглед, усмивка, жест. Всичко е в сърцето ти…“

„Наясно съм, че за престъплението има и наказание, но когато има покаяние и осъзнаване, с радост бих създала обстоятелства, които да бъдат трамплин за промяната на такъв човек – обяснява тя. Христос дойде, за да  даде шанс на грешниците за промяна и нов живот. Коя съм аз, че да кажа той няма право на промяна?! Всеки прави своя личен избор. Разбира се, в затвора има хора, които не желаят тази промяна, не желаят да променят ценностната си система. Екипът на фондация „Мисия Спасение“, който посещава затвора, се стреми преди всичко към това да предизвика промяна на ценностната им система, осъзнаване на това, което е било и човекът сам да пожелае да направи резкия завой и никога да не поглежда назад. Това са мотиви, заради които си заслужава да копаеш, колкото и да ти се струва, че понякога стоиш на едно място.”

Семейството- най-ценният дар

Ani_Nani2За Ани семейството и дъщеричката й са най-прекрасният подарък, който някога е получавала. „Чувствам се толкова благодарна, че понякога се питам с какво го заслужих? Дъщеря ми е подарък, който преоткривам всеки ден, защото тя се развива уникално красиво и всеки ден ми показва нещо ново и вълнуващо от себе си“, споделя тя и добавя:

„За да не е ощетено семейството ми, защото то е приоритет и смятам, че трябва да бъде приоритет в живота на всеки човек, има време, което съм определила да бъде само за тях. Така по някакъв начин търся баланса. Но през останалото време аз съм отдадена на работата в полза на тези хора и социалните каузи. Не смятам, че плащам цена. По-скоро получавам радост, удовлетворение. Смятам, че времето ми минава смислено и пълноценно. Това да си вторачен в себе си, в нуждите си, в това да копая дворчето си, да изградя моята къща по на високо, е загуба на време. Да, отговорността за семейството, грижата за моя личен живот е поверена в моите ръце, но не това е всичко дадено ти в този живот. Това не е самоцел за мен. Да, нахранена съм, облечена съм. Детето ми е обгрижено, развива се пълноценно. Семейството ни има своите планове, но това не е обладало моето същество и ум.”

За подкрепата на най-близките си, Ани разказва:

„Съпругът ми е прекрасен човек, който също е ангажиран в подкрепата на лишени от свобода. Детето също го възпитаваме в състрадателност. Вечерно време тя се моли на Бог за гладуващите деца, за хората, които нямат парички. Моли Бог да се погрижи за тях. Много бях насърчена и окрилена като родител, когато една вечер си тръгнахме късно от работа и се спряхме да си вземем за вечеря пица на парче. Тя беше много гладна и поиска две парчета пица. Но видя човек, който ровеше в кофите и се отказа от второто парче, като помоли татко си да му го занесе. За мен беше много вълнуващо, че тя направи този избор да даде на човек, който няма пари да си купи храна.”

Ani3Ани признава, че почти не й остава свободно време за нея самата. „Такова си намирам рано сутрин към 6 ч., преди да е станало семейството ми. Въпреки че и съпругът ми е доста ранобуден, но всеки държи на това лично време и се уединяваме. Обичам да чета, но не комерсиална литература, не романчета, а по-философски, изграждащи книги, които те мотивират да бъдеш пълноценен, да бъдеш полезен за себе си и другите.“ Сред любимите й занимания е разходката в планината.  „Мечтая си да имам време, в което да обуя кубинките с грайферите, да сложа раницата на гръб и със семейството ми да тръгнем на планински преходи”, открехва своето чекмедже с мечти Ани.

За щастието и това да работиш на място като „Дворецът на щастливите хора“

„Щастието е да се чувстваш пълноценен, да отговориш на собствените си копнежи, да ги реализираш и да помогнеш да се случат копнежите на някой друг – казва Ани. – Огромна привилегия е някой да ти даде възможност да достигнеш до неговите мечти и да имаш възможност да ги сбъднеш. В „Дворецът на щастливите хора“ има много щастливи хора, защото получават възможности, каквито не са често срещани. Като човек, ангажиран със социалните дейности, имам предвид дечицата на лишени от свобода, на самотни родители или на бежанци. Обикновено те са отхвърлени от обществото.  Това са хора, които срещат затворени врати. Тези дечица нямат възможност да се развиват и учат пълноценно, а тук я получават. Получават приемане, чувстват се щастливи да изявят своите таланти, да намерят нови приятели, които не ги третират като различни. Тук всички сме заедно. Много ме вдъхновява г-жа Жани Ковачева, която е  не просто творческа личност, но постоянно измисля нови вдъхновяващи програми, инициативи. Това ме зарежда.”

За Ани да бъде част от „Дворецът на щастливите хора“ е привилегия.

екип„Тук сякаш попадам в друг свят – обяснява тя. – В 20-годишния си трудов опит няма място, на което да съм се чувствала по този начин. Мога да кажа, че това е моето семейство в по-широк кръг. Тук взаимоотношенията са на подкрепа, на разбиране, имаш усещането, че каквото и да  се случи, ще бъдеш разбран и подкрепен. Йерархията, която е изградена, е чисто формална от гледна точка на това кой какви отговорности и задължения има, но като взаимоотношение всички сме равнопоставени, като се започне от директорите ни, семейство Ковачеви, и се стигне до хората най-ниско в йерархията. Смятам, че това е нещо изключително ценно, което много рядко се среща. Такава атмосфера не се изгражда лесно. Възхищавам се на г-жа Ковачева за подбора на екипа, който прави и за начина, по който управлява цялото нещо. При срещата си с всеки един от екипа тя търси вдъхновението. Другото, което е изключително ценно за мен, е, че тук инициативността на всеки един е поощрена и подкрепена. Например, сега нашият директор „Музикални програми“ Поли Петрова подготвя музикален конкурс, което е прекрасно. Очаквам го с нетърпение. Още повече, че го очаквам и като родител, защото и моето дете ще участва. В резултат на тези взаимоотношения постигаме сплотеността помежду си. Това, което много ме мотивира, е, че когато г-н и г-жа Ковачеви мислят как да развият цялото нещо, в планирането предвиждат целия екип на „Двореца на щастливите хора“, така че хората да бъдат по-добре финансово, да имат възможности за професионално развитие, да се чувстват част от цялото, да се чувстват оценени и специални.”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар